Преди години телефонът беше нещо, което използвахме основно, за да се обадим на някого. После към него се добавиха камерата, часовникът, калкулаторът и календарът. След това дойдоха картите, интернетът, електронната поща, социалните мрежи, приложенията за банкиране, билетите и плащанията. Днес можем да прекараме целия си ден, без почти да използваме някое от нещата, които някога са били отделни предмети. Телефонът показва колко е часът, казва ни къде се намираме, плащаме с него, поръчваме храна, купуваме билети, снимаме, четем новини и разговаряме с хора, които са на хиляди километри. И всичко това вече ни изглежда напълно нормално.
Интересното е, че всяка нова функция първоначално изглежда като удобна добавка, а след време започваме да разчитаме на нея. Ако преди сме запомняли телефонни номера, сега дори не знаем номерата на най-близките си хора. Ако някога сме гледали карта преди да тръгнем, днес просто въвеждаме адреса и следваме гласа. Ако сме носили портфейл с пари, карти, снимки и бележки, все повече от тези неща вече могат да се поберат в един малък екран. Телефонът не просто замени няколко предмета. Той постепенно започна да замества самите действия, които извършвахме с тях.
Въпросът е къде е границата. Вероятно ще продължаваме да използваме телефоните, но е възможно самият телефон постепенно да стане по-малко видим. Слушалки, часовници, очила и други устройства вече могат да изпълняват част от функциите му. Може би след време няма да изваждаме телефона си всеки път, когато искаме да проверим нещо. Ще зададем въпрос, ще получим информация или ще извършим действие, без дори да гледаме екран. Възможно е телефонът да остане центърът на всичко, но начинът, по който взаимодействаме с него, да се промени напълно.
И все пак има нещо интересно в това колко бързо свикваме. Когато дадена технология ни спести няколко секунди, първоначално я приемаме като удобство. Когато започне да ни спестява минути, я превръщаме в навик. А когато започне да върши неща вместо нас, постепенно забравяме как сме ги правили преди. Затова е напълно възможно след десет години да погледнем днешния смартфон така, както днес гледаме старите телефони с бутони. Ще ни изглежда ограничен, тромав и странно примитивен, въпреки че в момента го приемаме за едно от най-модерните неща, които притежаваме.
Но може би най-интересният въпрос не е дали телефоните ще останат, а дали ще продължаваме да искаме едно устройство да прави абсолютно всичко. Удобството има своята цена. Колкото повече неща събираме на едно място, толкова по-трудно е да се откъснем от него. Един предмет се превръща едновременно в работен инструмент, средство за комуникация, забавление, навигация, банка, фотоапарат и личен архив. Когато всичко е в телефона, естествено започваме да го проверяваме за всичко.
Вероятно телефоните няма да изчезнат скоро. По-скоро ще започнат постепенно да изчезват от ръцете ни, докато функциите им се преместват около нас. И може би тогава ще разберем, че не сме имали нужда от „телефон за всичко“, а просто сме търсили най-удобния начин да направим ежедневието си малко по-лесно.